Екзарх Йосиф Първи

Известен като „дипломатът в расо” и „началникът на българската църква”, роденият в Калофер екзарх Йосиф Първи (Лазар Йовчев, 1840-1915) е един от най-видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време, съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на българската Екзархия, освободителната руско-турска война, покрусата от Берлинския диктат и четиридесетгодишните  усилия на младата ни държава, погребани с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.

В голяма част от тези знаменателни процеси участва и Лазар Йовчев, комуто съдбата възлага ръководството на родната ни църква в самото начало на руско-турската война (23 април 1877г.) и която той ръководи с мъдрост и такт до самата си смърт на 20 юни 1915 г.

Завършвайки местното училище в Калофер, Лазар Йовчев става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков. Съзирайки в него големи амбиции за обществена реализация, сестра му Рада, която го отглежда след смъртта на родителите им, го отвежда в Цариград. В турската столица будният младеж постъпва във френското училище на лазаристите в предградието Бебек. Тук той се проявява като отличен ученик и след годишния изпит през 1863 г. получава пълна награда.

Впечатлен от успехите му, маститият търговец и патриот Христо Тъпчилещов, негов съгражданин, скланя калоферската община да изпрати Йовчев да продължи образованието си в Париж,с надеждата, че един ден той ще поеме задълженията на застаряващия народен учител Ботьо Петков.

От 1864г. Лазар Йовчев е във френската столица, в която прекарва 6 години. Ако и да търпи лишения, той завършва през 1867г. Философско-литературния факултет със степен „бакалавър”, а правния през 1870г. със звание „лисансие”.

Видял славата и крушението на Втората френска империя, той пристига в Цариград през ноември 1870.

В Калофер той не се завръща, тъй като работи като редактор на реномираното списание „Читалище”, в което публикува предизвикалия силен обществен отзвук превод на трактата на Етиен дьо ла Боеси „За своеволното робство”, а след това е и секретар на Смесения екзархийски съвет, призван да изработи църковния устав и да избере екзарха на българската църква, получила своята самостоятелност на 28 февруари 1870 г.

Забелязан от новоизбрания на 16 февруари 1872 г. екзарх Антим, Лазар Йовчев приема да получи духовно звание. И тъй като нуждите от способни и просветени кадри за църквата ни са огромни, е логично само три месеца след замонашването си на 23 септември 1872 г. той  да е вече екзархов протосингел.

През следващите 4 години архимандрит Йосиф участва в изграждането на църквата ни, подпомага екзарха при срещите му с чуждестранните дипломати в Цариград и съвсем закономерно през 1876г. става Ловчански митрополит, като след още една година, след преврата на туркофилската партия на д-р Стоян Чомаков, е наложен и за български екзарх.

Приемайки поста на църковен ръководител във възможно най-неблагоприятното време, Йосиф Първи не унива, а търпеливо, с много такт и завидно дипломатическо умение се старае пред турските власти да запази колкото се може повече от правата, фиксирани в султанския ферман, без да се помага на враговете на Русия, за да се съхрани екзархията читава и след войната.

Дълго време Йосиф е самотник в усилията си за отстояване на българщината.

Особено му е тежко след научаване решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878г., когато има опасност той да бъде екстрадиран от Цариград.

През първите години от съществуванието си княжество България се тресе от перманентна политическа криза. Самият екзарх също се намесва нескопосно, опетнявайки реномето си с подкрепата на консервативния преврат на  Александър Батенберг от 27 април 1881 г.

Опарил се от недалновидната си постъпка, той предпочита да се дистанцира от бурния политически кипеж в страната и да следи бързосменящите се събития от дистанцията на османската столица като грижливо записва всичките си впечатления и размисли за нелеката българска съдба в прочутия си дневник, който води от 1864 г.до самата си смърт.

Поучителна е еволюцията, която той изживява спрямо Стамболовото управление. Ако и да не одобрява твърдия антируски курс на всесилния премиер, екзархът подкрепя патриотичните му инициативи по отношение на църквата и турско-българското сближаване, които дават плод с издействаните берати за Охрид и Скопие и с издаването на екзархийския орган „Новини” (6 юли1890), последвани от владишките берати за Велес и Неврокоп (12 април1894), чийто завършек са бератите за Битоля, Струмица и Дебър, издействани от правителството на Стоилов на 26 октомври 1897 г. като благодарност за това, че не е подкрепило Гърция по време на кризата, свързана с Критското въстание.

Йосиф Първи изживява няколко звездни мига в управленската си дейност (той никога не се  залъгва, че е само духовен началник на българите, съзнавайки отлично, че санът му е преди всичко с политическа подплата). Освен радостта от издействаните берати, се добавя кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в православната вяра на 2 февруари 1896г., тържественото честване на 25 годишната му народополезна дейност на 23 април 1902 г. в Цариград, огромните успехи в просветното дело – в началото на 20 век Екзархията разполага с 920 училища, 1488 учители, 48 133 ученици и подкрепата на 1 051 936 души в Македония и Охридско от общо 1 459 792 християни.

Екзархът умело лавира между западните велики сили и Русия, между Цариград и София, без да забравя, че е глава на схизматична (от 16 септември 1872 г.) църква, между еволюционистите и революционерите от ВМРО, държейки постоянно под око домогванията на сърби, власи и гърци, протягащи ръце към изконните български земи.

Стълкновенията в Македония и Одринско отекват болезнено в екзархийския дом, особено след Горноджумайското въстание от 23 септември 1902 г., убийството на Гоце Делчев на 21 април 1903 г. и кървавото потушаване на Илинденско-преображенското въстание, избухнало на 20 юли-6 август 1903 г. и потушено на 1 септември с.г.

Малка компенсация на усилията му, му поднася Младотурската революция  от 10 юли 1908 г., когато успява да създаде съвет и синод в Цариград, които обаче остават непризнати от властта.

Разочарован от фанатизма на младотурските управници и с напредването на възрастта си, Йосиф се чувства все по-самотен и угнетен. В дневника си неведнъж се пита какво би станало след кончината му, тъй като до голяма степен постигнатото  свързва преимуществено с личността си. Нападат го и болестите. Става хипохондрик, страда от нервна преумора и артрит, от порок на сърцето, което го кара да се лекува в Западна Европа и дори да мисли за оттеглянето си от поста, за което е разубеден от самия цар Фердинанд през 1910 г.

Неговият сродник и лечител, д-р Ватев, го успокоява през пролетта на 1908 г. с думите: ”Няма да оправиш ти македонския въпрос,той е в ръцете на великите сили… Защо се тревожиш за изхода  на едно дело, което не зависи от теб?”, но това не му пречи да се терзае в края на 1911 г. от мисълта, че „Ние имаме една енергия само, но сме малко числено и неоформени като народ.”

Песимистичните му заключения се потвърждават напълно от народната трагедия от 1913г.

След изживяната еуфория от славните победи през 1912 г., надеждите свързани с примирието от 21 ноември 1912 г., падането на Одрин на 13 март 1913 г. и подписването на Лондонския мир от 17 май 1913 г., идва „престъпното безумие” от 16 юни 1913 г., Междусъюзническата война и нейният крах, чийто горчиви плодове са Букурещкият и Цариградският мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г., с които България губи половината Тракия с Одрин, Южна Добруджа и по-голямата част от Македония, окупирани от всички нейни съседи.

Катастрофата слага край на дейността на екзарх Йосиф в Цариград. Той се прибира в София болен, стар,измъчван от угризения и покрусен от фаталния изход на народните борби. Атмосферата в българската столица го отвращава със своята провинциална парвенющина и партизанщина, въпреки че  възлага големи надежди на интелигенцията ни, която трябва да изпълни дълга си за възмогването на българския дух. Прозренията му  имат характер на политически завет:

”Ето защо на нашата интелигенция преди всичко се налага повелителен дълг да бди за съдбините на Църквата и нацията. Начело на държавата трябва да стоят хора почтени и просветени, а народът трябва да се възпитава в нравствено-религиозен дух.

Особено внимание да се обърне на домашното възпитание и първоначалното училище,дето закон Божий и гражданското учение да заемат едно от видните места.

Само чрез системна подготовка на младото ни поколение и чрез умело внедряване в неговата крехка душа един просветен творчески национализъм ще може да се създадат добри и съзнателни граждани… Вярата на нашите праотци, която запази българщината през вековното робство,ще ни запази и в бъдеще, въпреки превратностите на историята.”

Смъртта на екзарха на 20 юни 1915 г. се приема като национална трагедия в навечерието на съдбоносния избор на България да се намеси в Първата световна война на страната на Централните сили.

Екзарх Йосиф I
Паметникът на Екзарх Йосиф I в Калофер

Безпристрастната и точна оценка за неговата дейност дават най-точно 28-те Македоно-Одрински настоятелства в България, които в издадения на 22 юни 1915 г. некролог прозорливо отбелязват:

”Историята на неговия живот е история на две поколения от българското племе от Шар планина до Черно море и от Дунав до Бяло море, две поколения, които на два пъти бяха щастливи да се почувстват съвсем близо до пълното постижение на своите народни мечти.

Дейността на екзарх Йосиф е една верига от подвизи и страдания за българската култура, реч, молитва… Винаги на своя пост като верен часовой и обграден от едно население, което за българското име въздигна стотина хекатомби, великият духовник на българската църква остана непоколебим и всред най-тежките исторически бури. Той носи като истински пастир с търпение и вяра тежкия кръст към българската Голгота…”

ИзточникМеридиан 27 – Електронно списание за литература

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Опознай Калофер!